на исторически паметници и архитектурно-худо­жествени ценности като Пекин, но с по-учестен, несекващ ритъм, по-далекоизточен и предразпо­лагащ, си е възстановил и атмосферата, и само­чувствието да запленява с това, което демонст­рира под или покрай колонадите на дългите пок­рити тротоари, внушавайки, от една страна, усещането за южен уют и нега, за приятна отпусна­тост в шезлонг или в здрачната прохлада на чай­на и от друга - за нещо коренно различно от реалността, с която можем да го съпоставим. И тък­мо то ни ангажира в занимателна игра на тук и там, на сходства и несходства, на родно и екзотично, чиито полухазартни правила изискват „ед­ното да е другото“, а условието й ни подтиква да се огледаме от някаква дистанция в емоционал­ния ракурс на отдалечеността, за да потърсим своя някъде изгубен „аз“ и чрез вкуса на манго, лиджъ или който и да било друг плод от живо­писните пазари на Кантон да атомизираме душа­та си, но чрез сетивни експерименти, не ремини­сценции а ла Марсел Пруст, за да получим по- релефно и детайлирано познание за себе си, за своя периметър, за онова, което уж винаги ни се е струвало тъй ясно, лесноразбираемо, дори еле­ментарно, че възприемането му от разстояние, през призмата на чуждото, понякога шокира със съпровождащите го откровения и изненади, макар да е полезно и необходимо, както го е доловил и Т. С. Елиът:

Не ще престанем да изследваме, да търсим

и крайна цел на нашите усилия

ще бъде да се озовем на точката, отгдето сме поели 

и да се взрем във нея съвсем като за първи път.

Много различен от Кантон, Бейдзин (Пекин), който сигурно щеше да бъде разположен на тро­пика на Дракона, ако такъв съществуваше, притегля с тайни, скътани в лабиринта на хутуните, на уличките, обградени с плътни, непроницаеми стени, подобно на сиви коридори, лъкатушещи встрани от булевардите, на писти за тобогана на главоломни догадки и асоциации, стимулирани от този каменен ребус, от недостъпността на онова, което ги е породило, и от възможността си да я надвият в полза на въображението, притежаващо способността да съзерцава цветовете на Желязното дърво, да речем, без - както зрението - да му е нужно да чака цели десет века, за да им се наслади. Желязното дърво е на особена почит в ботаническия едем на Кантон, чиято вечна зеле­нина извиква в паметта градацията на нейните оттенъци в стихотворението на Ай Цин ³, един от видните поети на Китай (...тъмнозелено, бледозелено, светлозелено, гъстозелено, свежозелено, нежнозелено, до черно-зелено, до чудо зе­лено...) и според Лан то наистина цъфти веднъж на хиляда години. „Чудесен при­мер за дълголетие и мъдрост! По-точно за дълго­летие чрез мъдрост, защото ни илюстрира поука­та, че ако искаш да живееш много, трябва да жи­вееш бавно: биотоковете протичат по-равномерно и спокойно през мрежата на нервната система без преразход на най-ценна енергия, която бързата катеричка пилее безразсъдно за разлика от муд­ния слон“,  разсъждавах аз на глас пред нея и преводача ни Гу, но в техните учтиви ус­мивки не се съдържаше и намек за отношение към натурфилософския ми изблик, както и за причи­ните,