Златни шпори и сребърни пера

Прерията, разстлала се, докъдето поглед стига, с призрачността и триизмерната реалност на холограма, извика в съзна­нието ми думите на писателката Фланъри О’Конър, че на много места в САЩ всъщност е все едно дали ще те убият, или ще ти отнемат някое и друго колело на автомобила. Сложната плете­ница от пътища, които я опасват, съвсем не променя характера на пейзажа, чиято монотонност не накърнява, подсилвайки усе­щането за безкрай чрез неспирната циркулация на транспорт по тези туптящи от движение асфалтови артерии и превръщайки се в органична част от страната, сякаш лунна панорама, не по-мал­ко емблемна за Америка от небостъргачите на Манхатън или от ленното и сякаш безкрайно течение на Мисисипи /3788 км./. Оклахома сити, главен град на щата, прочул се в света с назования на него бродуейски мюзи­къл и с нашумялата му екранизация, като че почти изцяло се е слял с обагрената в бакърено шир наоколо, ниско застроен и дотам разпръснат, че го считат за най-големия в страната, но даунтаун, център в общоприетия архитектурен смисъл на поня­тието все пак не му липсва, както, разбира се, и забележителнос­ти. Сред тях особено изпъква Националният музей на каубоя, действително уникален културен институт за миналото, по-далечно или относително близко на Запада, някога известен като див, а днес опитомен от научно-техническия напредък, от цивилизаци­ята, изличила завинаги някои от неговите специфични черти, без обаче да принизява стойността му на митологема и без да го лишава напълно от неговото своеобразие и магнетизъм. Експо­зицията на музея, единствен по рода си в САЩ и чиято сграда напомня стан на някогашните пионери колонисти, а внушител­ната бронзова статуя на Бъфало Бил пред входа й, заобиколена от фонтани и пилони с развяващи се знамена, сякаш има за цел да подсети, че фактите добиват истинско съдържание във взаи­моотношения със своите ритуализирани подобия чрез техния ефект върху възприятията и емоциите на хората както в делника им, така и в процеса на историята (ефект, отдавна постиган и възпроизвеждан с неизчерпаемите възможности и похвати на масовата култура), е разгърната в мащаба и с драматизма на уестърн, по-силно въздействащ от който и да е филм, заснет по всеизвестните канони на Wild West show. Покоряването на Ди­вия Запад е представено многопланово и без идеализация, без опит за романтизиращо камуфлиране на геноцида, който го е съпътствал, и обилието от документи, реликви и макети, от книги, фотоси, грандиозни в епичността си платна и скулптури на творци, класици на американското изобразително изкуство, от ранга на Чарлс М. Ръсел, Фредърик Ремингтън или  Джеймс Ърл Фрейзър /споменавам само някои/ убедително разкрива как са били изграждани и закалявани определени обществени струк­тури, как е възникнал комплексът от норми и митове, трансформиран в гъвкава и прагматична система от ценности, предназначена да им служи за идейно-психологическо алиби и опора.

Животът, кипящ край хълма, на който се издига музеят, осигурява неочаквана дълготрайност на впечатленията, събра­ни в просторните му зали. Макар из Великите равнини, част от които е и територията на този щат, днес да не се нижат кервани от фургоните на заселници, пробиващи си път през индиански обсади, макар на хоризонта да не се открояват силуетите на волно препускащи мустанги, а сетивата потръпват от тътена на несекващия автомобилен трафик, не от тропота на стада бизони и в кафяво-червеникавата им пръст са задълбали с клюнове ог­ромните чапли на нефтените сонди, проникнали до богатите залежи на черно злато в техните недра, битието на най-прославените селскостопански работници в света, ранчерите и каубо­ите, изглежда непроменено по същество и онези, които срещах тук-там в града, необичаен за европееца с липсата на улици и тротоари, с отсъствието на минувачи, идваха с всяка подробност от своята външност и поведение, с походката и набраздените обветрени лица, с крайниците, нерядко в гипс, сякаш изтъквайки без думи факта, че седлото е за тях по-привично от креслото, тежкият труд под открито небе — от креенето в канцелария с кондициониран въздух и флуоресцент­но осветление, опасното родео - от брейка в дискоклуб. В тър­говския пункт на чоктоу (едно от 69-те племена, които обитават щата) аз се сдобих с мандела, талисман от пера, мъниста и пухкава, разчепкана вълна във формата на кръг, най-съвършената фигура според индианците, в чиято затворена и затваряща заобленост те търсят и намират проекция на Космоса и вечност­та, на конкретното и фантастичното, на съдбата и властта над нея. Експресивно опровержение на хронометрията и символи­чен израз на мъдростта в качеството й на способ за оцеляване чрез дълбоко разбиране на универсалните закономерности, подчинили и отделния индивид, и съществуването изобщо, кръгът обаче сякаш отдавна е вписан в ограничителен квадрат и аз често си мислех за мълчанието, което го изпълва, вибриращо от толкова недоловени и неразгадани послания, от дълбоката трагика на една обречена народностна душевност... 

За взора на пришелеца, долетял от Изток, от Ню Йорк или от Бостън, да речем, и поел в моторна капсула през прерията, нейната необятна и равна повърхност е хипнотизиращо хоризонтална, особено при съпоставка с коренно различната вертикална действителност, където е бил допреди два-три часа и чиито предимства вече не му се струват толкова неоспорими. За отбе­лязване впрочем е фактът, че именно такава, сякаш безпредел­на, земна плоскост, вдъхваща усещането за паралелност и за статичност, предотвратила дори конфликта между "физика" и "метафизика", за неизменност, прави съвременните постижения на науката и техниката още по-импозантни и им придава дори философска релефност при тяхното онагледяване като доказа­телства в полза на тезата на руския естествоизпитател и мислител, виден представител на космизма академик Владимир Вернадски за антропо­генния характер на нашата епоха, в която човекът става геоложка сила, фактор за преобразяване на планетата и за пре­връщане на областта на живота, биосферата, в царство на ума - ноосфера. Приносът на САЩ в това отношение надали подлежи на съмнение и макар че динамичното развитие обхва­ща цялата страна, щат от типа на Оклахома го демонстрира по твърде красноречив начин в естеството му на резултати не тол­кова от изгоден пакт с обстоятелствата в съчетание с амбиции и подкрепящи ги достойнства, колкото от твърдост при поддър­жането и изявата на т. нар. дух на границата, понятие, ключово за психологията на "нацията от нации" и определящо при формирането на съзнанието на североамериканеца, а също и основен елемент в едно жизнено продуктивно митотворчество, чи­ято цел е да внушава чувството за "обтекаемост" на битието, за непрестанна промяна и възраждане, за свобода. Границата е всъщност онази имагинерна линия между вече завоюваната и усвоена от някогашните заселници пустош и онази, която предстояло да бъде завзета: близо до Оклахома сити се на­мира един такъв пост, щателно реконструиран и лансиран като туристически обект не само заради конкретно-историческата му значимост, но и заради стойността на символ — на възнаграден риск, на съвкупност от такива известни американски свойс­тва като практицизъм, хиперактивност, предприемчивост, нес­покойствие, неотклонност, изграждани и затвърждавани в хода на десетилетия при преместването на границата все по-нататък, дори в такива зони, повече или по-малко абстрактни, като тази на бъдещето например, забулена в мъглявините на неизвестно­то, но която просто чака да бъде завладяна...

Казват, че ескимосите имали сто думи за сняг, обозначава­щи разни негови състояния и оттенъци, но като че на света няма език, който да притежава детайлирани определения за видовете пространство, дори и у народи, за които то също е тъй жизнено важно, както снегът за населението на арктическия пояс. САЩ са една от страните, където тази липса се усеща, още повече, че пространството е не само тяхна физическа характеристика, не само формат, но и форма, синоним и на нравствена категория, на хоризонт и избор. "Америка е толкова голяма, бе заявил писателят Джеймс Т. Фрейзър, че почти всичко казано за нея е вярно, а не по-малко вярно е и всякакво твърдение в противо­положен смисъл.” Оклахома, щат, в който основни елементи от вече класическата иконография на САЩ (прерия, каубои и ин­дианци, златната шпора на добре пресметнатия риск, the drive-in movies, кинопрожекциите под открито небе за автомобилисти, фосфоресциращи крайпътно в мрака, Стандарт ойл къмпани....) са споени във въздействуваща с автентичността си цялост, пулсираща от живот и напълно лишена от бутафория, потвърждава правотата на това наблюдение и с факта, че само на половинчасово отстояние с кола от летището на главния му град се намира истински оазис на културата, чието лоно е универси­тетът в Норман, известен навред в страната с активността на група творци и техни ентусиазирани съмишленици там, отдавна получила измеренията на дело. На пръв поглед градецът Нор­ман едва ли се отличава от безчет свои подобия, пръснати нав­ред в САЩ, спретнати и благоустроени, по правило двуетажни и затрогващо идилични в кича на своя среднокласов уют, обгър­нати в атмосферата на онази "фантомизирана американска не­винност”, тъй тънко внушена в стиховете на големия поет Робърт Лоуъл. Последните джогьри, които подтичват между ниско подстриганите морави на общо взето еднотипните къщи, изчезват от полезрението малко след шест часа привечер и в притихнало­то селище се възцарява онова мъртвило, което майсторите на ужаса като Стивън Кинг или Дийн Р. Кунц умеят да насищат с непреодолим ирационален страх, толкова по-дълбок, защото е навеян от всекидневието в най-тривиалния му облик. Обитате­лите на Норман обаче принадлежат предимно към университетската интелигенция, на която градецът предлага възможности за интересни срещи и контакти: там се издава единственото списание в САЩ, посветено на явления в чуждестранната художествена литература - "Уърлд литерачър тудей", което излиза вече над шест десетилетия, и на всеки две години за крупен принос в тази област се присъжда престижното отличие ”Нюстад", известно още като оклахомска Нобелова награда. Сред неговите лауреати от 1970 г. насам личат такива творци като Унгарети, Маркес, Понж, Пас, Милош, Фриш и др. Имах честта да бъда поканена за член на международното му жури през пролетта на 1990 г. и тогава, след оживени разисквания и изпълнена с напрежение процедура на тайно гласуване, с него­вото сребърно перо бе удостоен шведът Томас Транстрьомер, един от най-ярките представители на съвременната поезия в световен мащаб, известен и на българските й почитатели.

Няколко дни по-късно, сред вавилонското стьлпотворение по нюйоркските авенюта, аз често се връщах в мислите си към времето, прекарано в Оклахома, престой кратък, но озарен от следобедното слънце, проникнало през витражите на библио­теката на университета в Норман и осветило ярко старинните книги, принадлежали на Коперник, Кеплер, Галилей...., а също и от пурпура на залеза, облял необозримата равнина, на чийто фон се открояваха самотните и мълчаливи фигури на каубоите, неизменно далеч от домовете си, винаги готови да кажат "сбо­гом" още преди да са издумали "здравей", неспокойни и мелан­холични въпреки физическата си здравина и сила: със самото си съществуване те придават плът и кръв на един мит, жизнeспособен сигурно поради това и тъждествен на мечта, по-скоро дори на копнеж, несекващ и дълбок, за свобода, за нови цели, за граници, чието преодоляване носи като че по-голямо удовлетворение, отколкото щастието, което може би се намира отвъд тях.

1991