1.Когато влизаш в гората, не забравяй да почукаш.
2.Разтвори с две ръце един празен плик и изречи в него нещо на висок глас. После бързо залепи плика и го прати по пощата на някой, когото казаното от тебе може да интересува.

Тези напътствия на шведския поет Бенгт аф Клинтберг /род. 1938 г./ са като гранични камъни, между които се простира цяла територия. Надписите върху тях се четат от пръв поглед, но ги разбират онези, които схващат кодирания им смисъл: че природата трябва да се уважава и че комуникацията е всъщност напразно усилие. По редица признаци (географски, социални, психоло­гически, културни) можем да определим тази територия като Север - едно понятие, което от европейска гледна точка изра­зява не само климатично-зонално своеобразие, а и особености във външността, светоусещането, взаимоотношенията на хо­рата, които я населяват  и за които будното екологично съзнание е наистина характерно не по-малко от самотността и отчужде­нието. Разбира се, това надали ги отличава от останалите европейци и въобще от хората в съвременния свят, за които завръщането към природата е спасително бягство, надежда за лечение на хроничните простуди на душата, причинявани от студения асфалт в градовете, където единачеството е и често срещана, и вече приемлива форма на съществуване, но такава подчертана специфика като северната, при която контрастите играят ролята на нюанси, обуславя и специфичното отражение на модерните проблеми в повърхността на региона - огледално възприемчив с водата, която е най-свойственият му елемент. Особено знаменателна с двойствеността си на незабавно зримо ехо и на незрима дълбочина, която не отразява, а поглъща, не показва, а крие, водата за северния човек, моряк по ген и въжделение, символизира впрочем колкото неговата откъснатост от другите, толкова и възможността за преодоляването й, а нейните предизвикателства като стихия  го каляват за самореализация, каквато общуването в най-буквалния си смисъл далеч не винаги носи. Там ще ги видите навсякъде: хора, спре­ли колите си съвсем до водата, на ръба от вятър и бетон, който я дели от града, загледани в нея, без да слизат, неподвижни, сякаш оглушали за грохота на Стокхолм, Хелзинки, Осло, Копенхаген или Рейкявик, изпаднали в състояние на някакво странно блаженство, на транс или полусън, при което тялото се отпуска до безтегловност, а психиката набъбва от сокове. Тази «нирвана» е краткотрайна. Ежедневието, строго към свои­те подчинени, не им прощава продължителните отлъчки от за­дълженията, които налага, но след минутите на таен триумф над него затворът му, макар още по-тесен и душен, вече не изглежда тъй строго охраняван и принудите му — доживотни. Освен с примера за необятност водата е дала енергия и с вну­шението, че преградата е тъждествена на своето превъзмогване.

Океани, морета, езера и реки има навред по света, но ако лазурната шир на Юга, да речем, превръща подобен диалектически извод в мелодия, сивотата на Севера (оловна, сребриста, опалесцираща) го прави сякаш предвещание, тласкайки ми­сълта по-нататък, към онова, което остава скрито зад полупрозирното було на мъглата. Светлината допринася за това психооптическо въздействие с ефекти, необичайни и през дъл­гите месеци, когато е съвсем оскъдна, а взаимопреливането й с водата създава усещане за безкрай, който и душата, и сетивата преобразуват в свой мащаб. Но култът и към нея, съвсем обя­сним с мрака на дългата зима, е основан върху двуединството на противоположностите радост и тъга, възторг и боязън, коп­неж и тревога. Чествана през декември с песни и шествия на руси момичета с корони от запалени свещи, северната свет­лина достига апогея си през юни, когато напълно възтържеству­ва над нощта с непрекъснатия ден, не само природно явление, а и сбъдната мечта за незалязващо слънце, чествано на свой ред с танци и пъстри венци. В този екстаз обаче се долавя уни­ние, както кулминацията съдържа упадъка, който ще я по­следва, и ако другаде има понятие «пролетна умора», в стра­ните на Севера говорят за «лятна депресия», за авитаминоза на психиката в резултат от изтощително тягостната зима, но също и от обстоятелството, че краят й е настъпил, обезсмисляйки порива към него, който инстинктът заменя с нов - към про­хладата на сенките, потулващи всичко, което светлината безцеремонно вади на показ, към смутеното от нея спокойствие на възприятията и емоциите. Светлината ще рече и оголеност, беззащитност, нажеженост до бяло от вълнения и предчувствия, на които полунощното слънце придава интензивност, граничеща с неистовост; то препуска като побеснял жребец по линията на хоризонта, «ненаситно, пияно и диво» /Артур Лундквист/, тъпчейки с копита онова, което е подстрекало да разцъфне... Такова сложно отношение към светлината като източник на живот и гибел намираме изразено в произведенията на много писатели от тези страни, класици и съвременници. То е тема и на един от известните разкази на финландската писателка Туве Янсон: мракът е бездна, осигуряваща на творчеството шемет и дълбо­чина, а светлината — прожектор, предупреждаващ за нея като за опасност, но макар и не тъй пряко, повечето от тях го третират именно в неговата противоречивост, още по-многозначна впрочем при употребата й на разширена метафора за отношения - социални, индивидуални, индивидуално-социални. Надеждата за равностойно общуване с другите, за някакво, дори и илюзорно осмисляне на съществуването, за просто човешко щастие е един вид синоним на светлината, опроверга­ваща сама себе си, на мечтата, станала травма, на стрелата, превърнала се в окървавено острие.

А и природата е янусолика: усмихната и озъбена, мамещо прелестна и стаено враждебна, хармонична и хаотична, лоно и засада, извор и гроб, начало и предел... Морето, пясъкът, скалите излъчват ту бисерно сияние като небето над тях, ту мъждива здрачевина като в халюцинации на бълнуващ, която преобразува и най-баналния пейзаж в кътче от някакъв стра­нен прасвят, гъмжащо от хищните черни птици на нежелани спомени и асоциации - те гнездят във всяко убежище от па­метта, препречват на орляци всеки изход и заглушават всяко «да» с изстъплено пляскане на крилете. Вникването и в тази двоякост обаче се равнява на опит, обогатяващ живота и същ­ността на онези, които се стремят не само да опознаят природата и да я разберат, но и да се идентифицират с нея, затваряйки така кръга на личното си усъвършенстване. Природата на Севера е щедра на внушения, не толкова на гледки, и осезаемо присъства в литературите от този край на Европа като те­матика, като миросъзерцание и идейна тоналност, а най-вече като стил, монотонен, но само привидно, художествено лако­ничен, но изразно наситен до фиордносиньо, естествен, някак наивистично непринуден и опростен, но с голяма вместимост за драматизъм. Това, разбира се, не е случайно - природата не е нито фон, нито декор на битието, а мерило за степента на неговия развой, толкова по-високо, колкото по-трудни са усло­вията, които му предоставя. Като съвкупност от тях тя впрочем е сама по себе си една цивилизация, фаза в процеса на еволю­цията и синоним на култивираност в смисъла на морал, на нравственост, не на подчиненост спрямо другата, същинската, чиито норми и стойности са се формирали като система, аналогична и на отношение към природата. Възприемането й като критерий, осъзнаването на нейните закони и състояния ката цялостна, ненакърнима логика, схващането на диалектическата оправданост на противоположностите й филтрира и заобля егото, издигнато в «аз» чрез взаимовръзката с нея. А усвоя­ването на езика на природата ще рече овладяване на при­родата на езика: малкият герой в един от шедьоврите на нор­вежкия писател Юхан Борген, разказа «Орлови нокти», прави това откритие неволно, но доловило, че сетивните въз­приятия му помагат да проумее значението на понятия, чужди и абстрактни за него, момчето все по-настойчиво се стреми към досег с една уж периферна действителност, чието опозна­ване то интуитивно отъждествява с посредничество между него и всемира. Показателно е впрочем желанието му да придобие тази опитност в усамотение, на разстояние и от най-близките си, родителите, в чиято забрана да не се катери по храста, обвил една от стените на къщата, е отгатнало безпогрешно друго табу - да не се докосва до себе си. Човекът е такъв, ка­къвто го изисква окръжаващата реалност, гласи техният косвен урок, или по-точно, трябва да стане такъв, за да се съхрани физически здрав и психически читав, да съществува равно­мерно и безметежно в полагаемия му се социотоп, пряк екви­валент на биотопа, отреждан от природата на всичко живо. Да съществува равномерно и безметежно — външно, а вътрешно да клокочи от нереализуемия заряд на индивидуалността си, от напираща сила, която в лавовите полета на Исландия на­пример изригва като гейзер, но в климатизираното  „общество на благоденствието» изпепелява този, който я носи.

1981