було на мъглата. Светлината допринася за това психооптическо въздействие с ефекти, необичайни и през дъл­гите месеци, когато е съвсем оскъдна, а взаимопреливането й с водата създава усещане за безкрай, който и душата, и сетивата преобразуват в свой мащаб. Но култът и към нея, съвсем обя­сним с мрака на дългата зима, е основан върху двуединството на противоположностите радост и тъга, възторг и боязън, коп­неж и тревога. Чествана през декември с песни и шествия на руси момичета с корони от запалени свещи, северната свет­лина достига апогея си през юни, когато напълно възтържеству­ва над нощта с непрекъснатия ден, не само природно явление, а и сбъдната мечта за незалязващо слънце, чествано на свой ред с танци и пъстри венци. В този екстаз обаче се долавя уни­ние, както кулминацията съдържа упадъка, който ще я по­следва, и ако другаде има понятие «пролетна умора», в стра­ните на Севера говорят за «лятна депресия», за авитаминоза на психиката в резултат от изтощително тягостната зима, но също и от обстоятелството, че краят й е настъпил, обезсмисляйки порива към него, който инстинктът заменя с нов - към про­хладата на сенките, потулващи всичко, което светлината безцеремонно вади на показ, към смутеното от нея спокойствие на възприятията и емоциите. Светлината ще рече и оголеност, беззащитност, нажеженост до бяло от вълнения и предчувствия, на които полунощното слънце придава интензивност, граничеща с неистовост; то препуска като побеснял жребец по линията на хоризонта, «ненаситно, пияно и диво» /Артур Лундквист/, тъпчейки с копита онова, което е подстрекало да разцъфне... Такова сложно отношение към светлината като източник на живот и гибел намираме изразено в произведенията на много писатели от тези страни, класици и съвременници. То е тема и на един от известните разкази на финландската писателка Туве Янсон: мракът е бездна, осигуряваща на творчеството шемет и дълбо­чина, а светлината — прожектор, предупреждаващ за нея като за опасност, но макар и не тъй пряко, повечето от тях го третират именно в неговата противоречивост, още по-многозначна впрочем при употребата й на разширена метафора за отношения - социални, индивидуални, индивидуално-социални. Надеждата за равностойно общуване с другите, за някакво, дори и илюзорно осмисляне на съществуването, за просто човешко щастие е един вид синоним на светлината, опроверга­ваща сама себе си, на мечтата, станала травма, на стрелата, превърнала се в окървавено острие.

А и природата е янусолика: усмихната и озъбена, мамещо прелестна и стаено враждебна, хармонична и хаотична, лоно и засада, извор и гроб, начало и предел... Морето, пясъкът, скалите излъчват ту бисерно сияние като небето над тях, ту мъждива здрачевина като в халюцинации на бълнуващ, която преобразува и най-баналния пейзаж в кътче от някакъв стра­нен прасвят, гъмжащо от хищните черни птици на нежелани спомени и асоциации - те гнездят във всяко убежище от па­метта, препречват на орляци всеки изход и заглушават всяко «да» с изстъплено пляскане на крилете. Вникването и в тази двоякост обаче се равнява на опит, обогатяващ