за Китай, а и за други страни, но който така и не ми отговори на въпроса, дали той самият би могъл да подпали някоя от старин­ните дървени църкви в родината си...

Моята китайска колекция, и без това еклектич­на, пък и безредна, освен че е оскъдна, щеше да е още по-непълна, ако не включваше и книга от рода на „Дао във физиката“, труд на д-р Фритьоф Капра от университета в Бъркли, Калифор­ния, нашумял в широка международна скала и чийто автор отстоява тезата, че модерната наука и древноизточната философия съвсем не са тъй отдалечени, както смятат мнозина, и че напротив, между тях има паралели, съзирани и прокарвани от Хайзенберг, Бор, Опенхаймер и други светила. Сухо рационалният подход към реалността, към предмета на нейните изследвания придава на нау­ката по-статичен характер, отнема й гъвкавостта да примирява противоположностите, докато динамичното виждане за тях предполага единството им (ин и ян са неделими), изтъкват привържени­ците на Капра, все учени-авангардисти (някои и Нобелови лауреати), позовавайки се на факта, че Нилс Бор, да речем, вече го е въплътил в своя принцип на допълнителността, приложим в раз­лични сектори на познанието, а теория на систе­мите, разгърната от Иля Пригожин, се базира преди всичко върху това единство. По-пространната територия за анализ и интерпретация, която открива диалектическото мислене, неочакваните ефекти от съчетаването на дискурсивното начало в западната наука с източната психокосмогония не само са питателни за интересни хрумвания, но и специфично ги обагрят - в пастелните тонове на съзерцанието, на прозрението като въведение (според цитираната констатация на Юнг); в яр­ката окраска на това вътре в нас, което е било онова извън и от екзотично е станало ентотично; в гълъбовото на омарата, в която чезне Пътят; в спектъра на дъгата, извила свод зад думите, зад дефинициите и постулатите; в пулсациите на невербална информация, сребристи през тюла на иносказателността и енигматиката в класическите гунани ¹¹ например, привидно шаради, парадокси, а по същество предизвикателства спрямо формалната логика, чиито закони потвърждават.

Монах попитал Бао-ци:

„Какво е Дао?“

Бао-ци: „Влезте.“

Монахът: „Не ви разбирам.“

Бао-ци: „Излезте.“

Гунан като горния не е диалог в духа на абсур­да, но един вид цев за идеи, които отварят ми­сли, не рани, а попадението зависи от степента на интелектуално-емоционален синхрон между двете страни. И в самолета (на път от Москва за Пе­кин), под чиито крила пустинята Гоби простира­ше спечената си кора на угаснала планета, аз се опитвах да надхитря времето, прехвърляйки в съзнанието си основните моменти (доста повече, отколкото би могло да се заключи при първи прочит) в тази дълбокосмислена миниатюра, уди­вително завършена структурно и сюжетно, като зърна на броеница от нефрит, като едри перли във всички нюанси на зеленото на този благоро­ден камък, наричан на китайски ю и обемащ в се­бе си истина и красота, твърдост и добродетел, скала и вяра, сполука и здраве. „Какво е Китай?“ Ще съумея ли да „вляза“ там с лекия багаж от познания за страната, за нейната история,